Nanera’s observation

Докато бълбукащата вода се опитваше да свари яйцата погледа ми все още бе заровен в лекциите по Производствена икономика. След едно-две преглъщания болките в гърлото ми напомниха, че ме чака чаша чай с мед.
Докато среднощните борби с принтера да принтира курсовата ми работа и още няколко листа оризова хартия за фенерите се оказаха неуспешни се сещам, че започнах нов момент точно на рождения си ден. Не се различава много от предишния, с тази разлика, че сега зададените въпроси наистина ме интересуват.

Спомням си, че няколко човека ми пожелаха едно и също нещо, което беше от сорта на „бъде по-инпулисвен и рискувай повече”. После се сещам за това, че забелязах как повечето хора не се влиаят от това какво им се говори, а от това, което виждат като действие или с други думи какъв пример им се дава. Спомних си как баща ми ме съветва да не пия. Може би ако бяха други обстоятелствата щях да го послушам, но какъв пример ми дава той на мен, след като си е направил казан и си вари сам ракията. После ми казва, че е вредна и не тябва да я пия. Как да повярваш на такъв човек. Или пък когато я погледнах в навлажнените очи и докоснах затоплените й бузи с целува чух „обичам те”. А седмица по-късно виждам напъхания й език в първия срещнат велосипедист. Как да повярвам на такъв човек. Що за приемр виждам.
Малко се отклоних, но хората, които ме съетваха да бъда по-инпулсивен и да рискувам повече, защото „който не рискува не живее” са много далеч от съветите си към мен. Ако харесвам някой аз искам да приличам на него. И понеже това е невъзможно, искам поне малко да се доближа до него чрез поведението му. Все пак, единственото което знам, е че харесвам, а не знам точно какво.
Мислите ми не спират да изпълват високия таван на квартирата, а вече свалих яйцата от котлона. Един единствен случаен момент се оказва като тапа, която отпушва канал с мисли изсипващи се навързано една след друга, да погледна навън, да се сетя за велосипеда, да се обърна на върте и да видя лекциите по икономика на стола, да преглътна, да отпия от чая и да спра.

Понякога ми се иска да не бях толкова разпилян и мързелив.
Понякога ми се иска да виждах някакъв смисъл в това да няма нищо сигурно, което да ми даде увереността, че всяка крачка ще ме води в посока.
Понякога ми се иска да забравя всичко и понякога се плаша като разбера, че съм го напавил.

This entry was posted on Sunday, April 12th, 2009 at 13:28 and is filed under moment, тихо. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.