True place
Снимката е малко стара, но в момента доста си прилича с тази разлика, че има чаши по земята, в който се спъвам, а те се разливат по трохите от вафли на килима.
Мисля си за момента, в който много теории, които обясняват една и съща практика. Аз лично не мога да си обясня как е възможно да пропускам една съществена част от реалността. Имам чувството, че всички знаят нещо, която аз съм забравил отдавна. Някак си виждам, че колкото и да се опитвам да замаскирам това, от което се страхувам то все пак се изправя пред мен в един момент, в който най-вероятно няма да го позная и ще продължа да бягам, докато не се спъна в него и то не ми извика “Ей, за теб съм дошъл”. Това ми се случва сега.
Спомням си един човек, който ми каза, че греша когато се опитвам да направя нещо, каквото и да е. Грешката била в това, че се опитвам, а не го правя наистина. На мен ми се ще да видя тази истина и да разбера аджеба какви ги върша всъщност. Мисля, че нося очила с доста тъмни стъкла и никакви проблясъци не са в състояние да ме впечатлят.
Факта е налице, системата не работи so… fuck the system! Честно казано омръзна ми, писна ми и не ми пука вече за доста от нещата, които преди време осмисляха живота ми. Много очевадно забелязах това в ежедневието си, което няма много общо с предишния Mr. OK. В крайна сметка ключовите думи успяват да ме спасят и една вечер реплика от сорта на “И какво от това?”. Ами да, всъщност нищо кой знае какво. А преди щях да орева орталъка за нещо, което беше не просто специално ами ненормално. О господи, толкова грешно съм те разбирал, прости ми. Сега не смятам, че те разбирам, но това е по-добре от погрешното, защото така ми хареса.
Когато разбрах, че заблудата е начин на живот реших не само да вярвам на себе си, но и да се съмнявам във всичко, доколкото ми харесва (нали все пак трябва да се заблуждавам).
Мислех си и за това, че ако нервите оставят наистина трайна следа върху човека (физически проявления на болести) или каквото и да било имащо обща връзка с емоциите. Какво по дяволите трябва да прави любовта тогава?
Покрай работата много стрес шофира наоколо и набива спирачки рязко пред мен, после пък едва се тътри. Всички знаят, че времето е пари, но по-малко може би знаят, че времето е безценно. Нещо, което не можеш да си върнеш и под това нямам предвид случките от спомените или младостта, като цяло миналото. Човек не може да си върне времето и не бива да връща каквото и да било от където и да било… е… ако иска няма да го спирам, но тук е ключовия момент, че той иска. От къде се поражда желанието на човек? Ключов въпрос, много искам да знам това. Примерно защо искам да си върна някой спомен и да си припомня колко хубаво е било? Ами защото не се чувствам добре сега и за да си доставя приятно усещане смесвам малко минало с настояще и очакване за бъдеще, ето ти коктейла на успеха. Тук се намества Дзен будизма и ти припомня да живееш в настоящето и да се наслаждаваш на сегашния момент. Аз пък успях да видя в сегашния момент няколко такива. То е като голяма картина, която всяка секунда се смея, но ти не можеш да я разгледаш цялата, а само това място, където се събират очите ти е на фокус и ти прави впечатление. Това при условие, че си в настоящето.
Ако се върна на момента, в който човек започва да иска, то със сигурност може да се каже, че това желание е породено от нещо. Ако погледнем от генетична гледна точка ние имаме нужда от доста малко на брой основни неща. Всичко останало са глупости. Глупостите, с които цял живот се занимавам. Този път тръгвам на мисия да намеря себе си, защото явно след всичко до сега, което е било, не съм се справял добре и както казах за системата SOAB пеят.
Още си мисля, че на този свят така или иначе се случват разни неща и човека е само показалец на събитията, но не и създател.
Сещам се за нещо, което ми се случи. Купих си нещо, което от много време си търся и избирам. Не знам защо, но винаги търся идеалното нещо.
Няма идеални неща, защото идеалите се променят и може би само това е идеално.
Някак си вярвам, че като го видя и веднага ще го позная. Ами всъщност не. Тази система не работи при мен. Почти винаги първия поглед може да ми каже само колко съм загазил, но не и колко съм добре. С други думи първия поглед всъщност не е поглед, а заблуда. Затова трябва човек да има обективна и реалистична представа за света около себе си и за да е възможно това няма нужда да се четат книги ами просто да се комуникира със света. Това всеки го може както си знае. Да се върна на търсената покупка. Купих си аз нещото, но всъщност не си го представях точно така. Ден първи. Нещо не ми се струва подходящо. Нещо не ми допада като го гледам. Ден втори. Брей, удобно е. Ден трети. Аве, това е много яко ве. Ден четвърти. Влюбен съм. Стоп. Добре, това не е дрога. Това е моята обикновена психологическа нагласа към новите неща. Това, което ми направи впечатление, е че не мога да съдя само по първия поглед, а е необходимо и опознаване. Мисля си дори, че всяко нещо може да бъде заобичано ако се опознае. Някак си, че във всяко нещо има частичка любов, която няма нужда от разбиране, а само от откриване, защото я има.
Или аз супер много съм се издухал или всичките ми проблеми са се обединили в този прекрасен момент и са ми се стоварили в краката и шушоните ми няма да ме спасят от ледената захапка. Мога ли да разчитам на електрическото си одеало или палка? Както и да е (КИДЕ). Честно казано не мислех да пиша много, но добре, че не си при мен, за да ме слушаш.
